ДЪСКА И АБСУРД

Когато бях малка, а това беше по онова далечно време, когато децата си играехa навън, майка ми ме извика за обяд от улицата. Аз казах "добре" и продължих да играя. В това време се върна баща ми и той също ме извика да се прибера. Този път си направих оглушка и пак продължих да играя на улицата. В един момент видях баща ми да идва към мен с една дъска в ръка. (Дядо ми беше бъчвар и дъски имаше навсякъде около и в къщата.) Разбрах, че работата е много сериозна и се втурнах към къщи, заобикаляйки баща ми. Най-вътрешната точка беше едно легло в дъното на кухнята, на което майка ми седеше и шиеше нещо. Както се бях засилила, с плонж се плъзнах под леглото, малко преди баща ми, с дъската  в ръка да влезе в кухнята. Уплахата и реакцията ми, явно са били доста комични, защото предизвикаха смях у родителите ми и боят ми се размина. Не мислете, че родителите ми са били деспотични и тиранични. Просто бяха строги и знаеха как да ни накарат да разберем какво искат от нас. Наказанията ни бяха повече психологични.
И аз разбрах, че когато родителите ми ми кажат да направя нещо, трябва да го приема много сериозно.

Тази случка, в която разбрах сериозността на това да си покорен на родителите си, тези, които са те създали и отгледали, е бедна, микро-аналогия на това, колко неизмерно много повече покорство дължим на нашия СЪЗДАТЕЛ, ГОСПОД И СПАСИТЕЛ.

Беше през лятото на 2010 година. От няколко години бях спряла да ходя на църква, бях спряла да чета редовно Библията, а за молитва се сещах само при проблем. Занимавах се само с бизнеса си. Така се случва много често, когато Бог ни благославя – започваме да приемаме всичко за даденост и забравяме Този, който ни благославя.
През онази юлска вечер, усетих някаква тъга и тежест. Знаех, че в живота ми в момента имаше огромна дупка от липсата на Бога в него и съвестта ми ме изобличаваше. Знаех, че трябва да направя нещо...

Застанах на колене до леглото, но дори не смеех да се моля. В един момент, усетих силно присъствие и моментално осъзнаване, че е  ОТ БОГА...
Не мога да опиша какво чувствах, само знаех, че заслужавам смъртна присъда...
Беше  изобличение за пропиляно време и пропуснати възможности. Но не само това...
Беше като че ми се отвориха очите и осъзнах, че едно нищожно червейче, като мен е дръзнало да обърне гръб на САМИЯ СВЯТ ГОСПОДАР, БОГ, СПАСИТЕЛ И СЪЗДАТЕЛ!  Нямах сила да говоря, а да прося милост, ми се струваше безсмислено.  Знаех, че за това престъпление заслужавам да отида в ада и това щеше да е справедливо.
Това е резултатът от съприкосновението с Божията святост. Моментално разбираш колко си нищожен и грешен.

Огромна мъка изпълни сърцето ми и сълзите рукнаха. След тях и сополите. Плачех, не, ревях и стенех от мъка, срам и вина. А може би мъката, която изпитвах беше част от мъката на моя Господ, заради непокорството ми. Бях охладняла към моя Спасител, пролял кръвта си за мен и вложил в мен Святия Си Дух...

Яков 4:5
Или мислите, че без нужда казва писанието, че Бог и до завист ревнува за духа, който е турил да живее в нас?

Не усещах вече присъствието, но не мислех, че ми се е разминало. Обадих се на сина ми да се моли за мен. Казах му, че до сутринта, Бог може и да ми вземе живота. Той изобщо не ме взе насериозно...
Започнах да се моля през сълзи. Покайвах се, молех се...
По някое време съм заспала от изтощение.

На сутринта се събудих със съзнанието за огромната милост и любов на Бога. Той беше толкова милостив да ме събуди от летаргията, да застане на пътя, по който вървях към гибелта, да ми покаже пропастта, в която щях да падна и да ми даде шанс да се върна.
Бог беше верен, дори когато аз не бях.

"Верен е Бог, чрез Когото сте били призовани в общението на Сина Му Исуса Христа нашия Господ." 1 Коринтяни 1:9

От нощната молитва си спомних, че най-често от устата ми излизаше фразата "лека ръка", а значението на това беше да не приемам Бога с лека ръка.
Никога, никога, не можеш да осъзнаеш колко неестествено и абсурдно е ВЕЛИКИЯТ, СВЯТ БОГ да обича това жалко същество, като човека, което презира ТОЗИ, КОГОТО БОГ ОБИЧА най-много – Неговият Възлюбен син. Същият, който прие да страда, да бъде подиграван, хулен, бит, отхвърлен от същите тези хора, които изкупи с кръвта Си.

Колко неестествено и абсурдно е Самият Бог да слезе на земята в образ на човек и да се предостави доброволно, като жертвен агнец за греховете на невежите, неразумни, глупави, слепи, арогантни човеци, които си мислят, че могат да живеят без Този, който държи дъха им...
Колко неестествено и абсурдно е,  дори след като са повярвали в Него, след като са били преселени от царството на тъмнината в царството на Светлината, да му обърнат гръб и да отправят взор отново към мрака, Той пак да ги обича...
Колко неестествено и абсурдно е, Той, Богът да обича, а ние, Неговото творение, които трябва да Му се покланяме и да Го почитаме – да се бунтуваме... СРЕЩУ НЕГО! Да Му обръщаме гръб, да смеем да не Му се покоряваме! Да вършим това, което на нас ни харесва!
Никога, никога няма да разбереш, колкото и да ти обяснявам, докато не Ти го открие Бог – колко неестествено и абсурдно е това!


Ние, с нашите линейни умове не можем да го проумеем – трябва да го видим, за да се втрещим, да примрем, да кажем: "Горко ми!", да ни се изпари от главата всяка идея, че можем да сме господари на живота си, че можем да заемем мястото на Единствения, който има правото на това.

Бактерия на трона на Царя!
Мравка на кормилото на колата!
Риба на сухо, която се мята и съпротивлява да я пуснат във водата.
Абсурди...

Това писание не е за всички, а за тези, които усетят ужилване в сърцето и поискат от Бог да им покаже този абсурд.
То е за тези, които са преживели подобно нещо и това е потвърждение за тях. Знам как ме е насърчавало, когато прочета подобни свидетелства.
То не е за хора, теоретици, които няма да разберат и ще съдят и анализират според знанията си. Те ще кажат: "Какво пък толкова?", или "Само Сатана обвинява!"

Публикувам това, защото знам, че има много други, като мен. Бог се е заел да събужда хора и го прави по всякакъв начин. Понякога дори посредством трагични събития, сътресения и разтърсвания. С една цел – да дойдем на себе си най-после. Да разберем преходността на този свят и Божията вечност и да се върнем към НЕГО.
Има доста работа за вършене, но това което правим извън Божията благодат – ще изгори като дърва, сено, плява.
Ще останат само делата, които сме извършили в покорство на Божията воля. Тези дела, които Той е предвидил и наредил за нас да извършим.

"Защото сме Негово творение създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим." Ефесяни 2:10 

Ако още се съпротивляваш, спри! Обърни се, върни се! Недей да мислиш, че има още много време. Всичко наоколо крещи, че няма време. Не отлагай повече, моля те. Бог може и без нас, но ние не можем без Него. Не искаме без Него. Искаме да сме там, където е и Той.
Бог прави служителите Си като огнен пламък. Чака ни само да сме готови да горим.