БОЖИЯТА МИЛОСТ

Как стигнах до тук?!
Аз, човекът, който знае три чужди езика, има две дипломи за висше образование, владее най-новите компютърни програми за работа в професията си – в килия без прозорец в ареста, на дюшек върху циментовия под, с износено одеяло, с кофа, вместо тоалетна за през нощта и с убийца-психопат до мен...

А у дома, разтревожен и паникьосан до смърт съпруг и две малки деца.

...

Тогава недоумявах, но сега знам. Това беше Божията милост за мен.

Само малко повече от две години преди това, във влака  София – Кардам за първи път ми говориха за Бог. Този ден  бях взела последния си държавен изпит за втората специалност. Това беше най-депресиращият ден в живота ми. Току-що бях изпълнила последната точка от целите, които си бях поставила в живота. На 27 години имах семейство с две деца и жилище. Освен руския и немския от училище, бях научила сама и английски език. Имах техническа специалност от гимназията – трети разряд електротехник и още една техническа  специалност от завода, в който работех, преди да вляза в института. Можех да работя на компютър и владеех AutoCAD 3.2, което за 1990-та година беше нещо много ново и рядко. Имах две специалности – Архитектура и Международни Инженерингови Отношения. Имах и работа в Проектантска Организация в Добрич, а съпругът ми учеше. Беше мой ред да издържам семейството, докато и той си вземе дипломата.
Мислех си, че това ще е най-щастливият ден в живота ми, а се оказа най- ... празният.
Когато си живяла на много високи обороти години наред, с дневен ред по списък, по часове, учейки една специалност редовно, втора вечерно и същевременно си родила и отгледала две деца с две години разлика, вземайки максимума от възможностите за квалификация от столицата, някак очакваш, като свърши всичко да се зарадваш поне...
Но всичко, което усещах беше ОГРОМНА ПРАЗНОТА. Сякаш животът ми беше отишъл до края си и не знаех какво да правя от тук нататък.
Имаше време до тръгването на влака и реших да отида на кино. Надявах се, освен времето да запълня и празнотата в мене. Уви, попаднах на  "Конан варварина" и след 2 часа гледане на насилие и реки от кръв, излязох още по-депресирана...

Ако само знаех, че Бог беше изпратил някого да ми помогне да запълня тази празнота с единственото, което може да я запълни, нямаше да се противя тогава и вероятно щях да си спестя много, много тревоги и нещастия...

Качих се във влака и в купето имаше две деца – тийнейджъри, които много разпалено ми говореха за Бог, за Исус и за вярата си.
Не си спомням какво точно им отвръщах, но от позицията на човек, изпълнил всичките си житейски цели, преди да навърши 30, се държах малко арогантно с тях. Но това, което определи събитията през следващите години от живота ми, беше едно мое много арогантно изявление. Не спрямо децата, които ми говореха, а спрямо Бог.

Казах:
"Няма никакъв бог! Поставяш си целите, полагаш усилия и постигаш целите! Всичко зависи САМО от мен!"

Ето това беше истинската причина да се озова в ареста. Когато предизвикаш Бог, трябва да си достатъчно смел да си понесеш последствията...
Бях поставена в ситуация, където НИЩО не зависеше от мен...

Е, не бях смела. Бях в недоумение. Мислех, че е станало недоразумение и когато всичко се изясни, даже ще ми се извинят...
Наивница!
След седмица в ареста, най-после ме транспортираха до Русе, където беше заведено следственото дело. Там отново ме поставиха в ареста, но за щастие беше за кратко – полицаите ме бяха предупредили, че имало краста и аз не смеех нито да седна, нито да пипна каквото и да било.

О, Бог има чувство за хумор! Особено към такива, като мен, с велико мнение за себе си!

Споменах ли вече, че бях ужасно наивна?
На този разпит направих толкова много наивни грешки от липса на знание и опит, че ми отне 7 години да се оправям с последствията.
Казах си, като добро момиче, каква заплата съм получавала, когато бях на гурбет в Германия. Подписвах се точно, където беше пръста на следователя, без да внимавам, дали остава свободно място на листите с показанията ми. Разказах с най-големи подробности как и защо се бях озовала на грешното място, в грешното време, с грешните хора...
Бях разбрала, че са ме призовали, като свидетел, какъвто наистина бях, но след като не са ме намерили на адреса по паспорт и разбрали, че съм в чужбина, са ме обявили за общонационално издирване. Нямам идея колко усърдно и национално са ме издирвали, но след като се бях върнала от Германия, цели три месеца си ходех свободно в Добрич, работех в центъра на града и никой не ме потърси!

Тогава наивно си мислех, че хора, като следователи и прокурори не са способни на лъжи, и мръсни постъпки, а какво да говорим за корупция!

Дори, когато следователят си поиска подкуп почти в прав текст,  за  себе си, за прокурорката и за хонорара на най-скъпия адвокат в Русе, аз пак се надявах, че всичко е едно ужасно недоразумение!

Платих най-големия размер парична гаранция от всички обвиняеми по делото и ме пуснаха.

Още на първото заседание разбрах, че показанията са ми били допълнени от следователя със "самопризнание" за "вината" ми. Поисках експертиза за това, но адвокатът ми, който, като по-късно разбрах, беше в комбѝна със следователя и прокурорката ме разубеди, защото било безсмислено...
Разбрах, че едно от главните действащи лица в цялата история дори не беше свидетел по делото. А точно той беше страна в сделката и беше подписал и двата документа, с които беше извършена документна измама в особено големи размери.

И аз, която наистина бях на грешното място, в грешното време и с грешните хора, изведнъж се оказах обвиняема по дело за документна измама, с обвинение за помагачество по член от НК, с наказание от 10 до 20 години затвор?!?!

А аз бях абсолютно никой в цялата игра! Бях изпратена в командировка от фирмата, в която работех, като бизнес-секретарка, за да се убедя, че стоката, която предлагаха на шефовете ми наистина съществува.
Така се оказах в една хотелска стая в Плевен, където две фирми, едната продавач, другата купувач, си подписаха фактура и приемо-предавателен протокол, без да има реално плащане и реално приемане и предаване на стока.
Документите били необходими за да се получи банкова гаранция за едни милиони левове.
И тъй като моята задача беше да видя стока с очите си, "продавачът", който се оказа всъщност посредник, ме "влачеше" със себе си, защото единият от шефовете ми беше син на човек, за когото се знаеше, че е платежоспособен.
Така се озовах в тази фатална хотелска стая, заедно с още една дама, като мене, чиято задача също беше да се увери в реалното съществуване на стоката.
"Продавачът" си носеше пишеща машина и след като оформиха фактурата, решиха да съставят и приемо-предавателен протокол.
Тъй като бяха важни особи, знаейки, че съм секретарка, пък и като най-млада, накараха мен да пиша на машината.
И тук, за първи път в живота ми, една от малкото мои неспособности ми помогна. Аз не можех да пиша на машина. Във фирмата пишех на компютър, използвайки фонетичната подредба за кирилицата. И когато застанах пред пишещата машина, започнах с много бавна скорост, само с два пръста да търся клавишите, със съответните букви. Поради напрежението и притеснението, че всички бяха вперили поглед в ръцете ми, аз съвсем блокирах. Представяте ли си срама – бизнес-секретарка, а не може да пише на машина!

Успях мнооого бавно и мъчително, под диктовка да напиша само заглавието – "Приемо-предавателен протокол".
Тогава "продавачът" не ме изтрая, взе си машината, написа останалото и двете страни подписаха и този документ.
Тъй като човекът владееше машинописа и пишеше бързо, имаше много ясна разлика между написаното от мен и от него. Отдалеч си личеше, че е писано от различни хора.

Стока, естествено не видяхме, но с тези два документа, двете страни някак успели да изтеглят от банката 9,6 милиона лева.

Нямам идея колко и на кого са плащали, но имаше нещо ужасно сбъркано в цялото дело:

"Купувачът", чийто подпис беше върху двата документа, с които беше извършена измамата, дори не беше свидетел.
"Продавачът", който имаше 5 предишни присъди за документна измама, се оказа, че имал нужда, точно от моята помощ, за да извърши шестата си документна измама и аз съм била съставила единия от документите.
Прокурорката наруши НПК, като посочи на плевенския банкер мен, за да ме разпознае, като участник в измамата. Но горкият човек, въпреки, че беше уплашен – парите бяха взети от неговата банка – наистина не ме беше виждал и слава Богу, не излъга, въпреки настойчивостта на прокурорката. Каза, че никога не ме е виждал през живота си.

Въпреки ужасната ми наивност, все пак разбрах, че целта беше да ми вземат парите от гурбета.
От работата си в Германия се върнах със спестени 7000 DM. Но тези пари бях изкарала с много и извънреден труд, далеч от семейството, от децата си и нямах никакво намерение да ги подарявам на някакви изнудвачи, пък били те и следователи, прокурорки и адвокати!

Вярно е, не бях от щедрите, но тук скъперничеството ми нямаше нищо общо! Не бях виновна и бях убедена, че истината ще излезе наяве и справедливостта ще възтържествува!
Даже имах смелостта да се конфронтирам с прокурорката, която беше писала явни  лъжи в обвинителния акт, без никакви доказателства!

Оооох! Казах ли вече, че съм ужасна наивница?

Каква справедливост, какви 5 лева?
Та в комбѝната за вземането на парите ми участваха ключовите хора, от които зависеше съдбата ми – адвокат, следовател, прокурорка. Единствената ми надежда беше поне съдията и съдебните заседатели да не са включени в играта.
За щастие, не бяха! Върнаха "купувача", като обвиняем, разбраха съшитите с бели конци лъжливи обвинения, но...
Едната съдебна заседателка катастрофирала и смениха съдебния състав на делото.
Новият съдия беше ужасно зъл и глупав човек.

Отново се озовах в безизходна ситуация, където НИЩО не зависеше от мен...

Изгарях от гняв и безсилие. Не мога да опиша с думи омразата и яростта, които изпитвах към тези хора.
Не можех да спя и всяка нощ си представях как отивам в домовете на следователя и прокурорката с един ятаган и им режа главите. (Добре, че не знаех къде живеят! Пък и ятагани, нещо не се продаваха по магазините...)

Над мен висеше опасност за присъда от 10 до 20 години затвор. Сумата на измамата беше голяма и всички прогнозираха максималния срок – 20 години. Законът не специфицираше до каква степен може да си помогнал – ако решат, че си помогнал, отговаряш наравно с извършителя. Дори да не си получил никакви финансови облаги.

Стресът ми се увеличи до такава степен, че вече си мислех, че ще полудея, или ще получа инсулт. Всеки път, когато получавах призовка, не знаех, дали няма да обявят присъдите и директно да ме вкарат в затвора.

Планирах живота си от дело до дело. За да не се побъркам от гняв и омраза, се опитвах да се изтощавам с работа. Когато нямах много работа, учех нещо. Например италиански език. Не че ми беше необходим, но трябваше умът ми да е зает с нещо друго освен, с мисли за отмъщение и рязане на глави! За един месец изучих учебника, който беше предвиден за една учебна година.

Осъзнавах, че не мога да разчитам на никого да ми помогне, освен... на един Бог, в когото даже не вярвах..

Започнах да ходя всеки ден в правослвната църква и да паля свещи. Молех се пред различните икони и все забравях как е правилно да се прекръстя. Влизах там, интуитивно осъзнавайки, че ако някой може да ми помогне, то това би могъл да бъде Бог. Но дали изобщо съществуваше?
Бях до такава степен пълна с "научни" знания, че нямаше никакво място за вяра в Бог в ума ми. Само интуицията ме водеше отново и отново да търся този Бог, който единствен, може би, можеше да има власт над представителите на съдебната система в посткомунистическа България.

Мислех си, че там, в православния храм, бих могла да си поплача, защото никъде другаде не можех. Дори у дома. Мъжът ми беше по-стресиран и от мене от мисълта, че може да остане сам с две малки деца в оскъдицата и недоимъка. Беше 1993-та година. Цяла година ходех и търсех Бог в православния храм. Плачех, молех се, палех свещи, кръстех се...
Никакъв отговор...
Една жена в храма, виждайки ме, че плача, ми каза, че заслужавам това, което ми се случва...
Помислих си, вярно е, че не съм извършила това, за което ме обвиняват, но може би съдбата ме наказва за други мои грехове. А аз имах такива. Дори с атеистичния си ум осъзнавах, че съм съгрешавала. И то не веднъж. И то не малко.

Трябваше ли да се примиря? Глупости! Как ще се примиря да лежа в затвора, за нещо, което не съм извършила!

Затова се молех с тази молитва: "Боже, ако Те има, само Ти можеш да ме избавиш."

...

На моя приятелка беше починала дъщеричката на 17-годишна възраст от рак. Беше съсипана от мъка... А аз се съсипвах от гняв, стрес и вътрешна борба. И двете имахме причина да се съсипваме.

Но каква беше изненадата ми, когато я срещнах и моята приятелка вече не изглеждаше съсипана. Стана ми интересно какво се беше случило и тя ми разказа, че срещнала едно момче, на гроба на дъщеря си, което ѝ говорело по същия начин като нея – за Бог. Промяната беше видима, затова приех поканата ѝ да се срещна с момчето, за да каже и на мене за Бог.
И така, две зрели жени, майки, седим и слушаме, като първокласнички едно момче, много по-младо от нас да ни учи за Бога. На нея можеше да ѝ е син, а от мен беше десетина години по-младо. Най-после някой да ми каже нещо за този Бог, когото търсех безуспешно цяла година!
Имах много въпроси. Момчето не можеше да ми отговори на всички, особено на "научните", но ми даваше книги, които поглъщах жадно. В тези книги имаше цитати от някакво евангелие, за което не бях чувала. Поисках от момчето да ми каже какво е това евангелие, за което се говори в книгите и ако може да ми даде да го прочета. Даде ми малка оранжева книжка – "Евангелие по Лука".
После ми подари и Нов Завет. В този Нов Завет пишеше неща, които определено ме смущаваха. Дали беше задължително да се живее по това, което пише там? Ако беше така, струваше ми се обсолютно невъзможно.

Веднъж, в разговор, споделих, че вече три поколения подред, някак почти едни и същи неща се случват на хора от нашето семейство. Способни сме, умни сме, трудолюбиви сме, изкарваме пари, но се случва нещо и попадаме в някакъв капан и хайде всичко отначало. И все става въпрос да ни вземат парите, които сме изкарали с труд.

Момчето каза "Това е проклятие. Искаш ли да се отървеш от него?"
Че как да не искам!
Даде ми да чета една книга за благословението и проклятието, в края на която имаше молитва.
Признавам си, че съм се молила стотици пъти с тази молитва, но когато стигнех до изречението, че прощавам на всички, които са ми сторили зло, изговарях думите, но сърцето ми се изпълваше с гняв и негодувание. Не можех да им простя. Не ИСКАХ да им простя.

Купих си Библия. Беше от фототипните издания, в стар стил и със стари букви, но бързо ѝ свикнах. Четях я с настървение. Четях и подчертавах с цветни химикали и моливи. През цялото време търсех неща, които да се отнасят до мен, за моята ситуация, за разрешаване на моя проблем. Учудвах се, как някои псалми много пасваха на това, което ми се случваше. Някои направо сякаш бяха написани за мене. Ами Христос? Той също беше обвинен несправедливо. Даже беше осъден несправедливо и убит несправедливо!
Не знам как точно се случи, но в резултат от четене на Библията, в един момент спрях да виждам следователя и прокурорката, като едни огромни чудовища, които искат да ме смачкат, като хлебарка. Изведнъж ги видях толкова малки, че можеха да се съберат в дланта ми. От устата ми излязоха едни думи, които и сама не знам, как съм запомнила, че и да ги кажа: "Господи, прости им, те не знаят какво правят." И после си затворих дланта и си ги сложих, все едно в джоба.

Следващия път, когато прочетах прословутата молитва за спасение и за освобождение от проклятие, когато стигнах до изречението, където трябваше да простя на хората, които са ми сторили зло... осъзнах, че наистина съм им простила!

Това, което се случи в този момент беше ОСВОБОЖДЕНИЕ.
Изведнъж, тази огромна тежест в гърдите ми, която се беше загнездила там от началото на делото, ПАДНА!
Вече я нямаше. Можех да дишам! Можех и да полетя, сякаш, ако бях поискала! Цялото ми тяло започна да вибрира. Леглото, пред което бях коленичила, също. За миг си помислих – земетресение ли има?

Споделих преживяването си с момчето и той беше много въодушевен. Поисках да отида в църквата, където ходеше той. Някак си исках повече от това, което бях вкусила.
Там ме приеха с такава любов, която не очаквах някой да прояви към човек, обвинен в престъпление, заслужаващо 20 години затвор...

Новорождението ми се случи по-късно, още не бях узряла за него тогава. Но когато се случи, първото нещо, което осъзнах беше, че  вече не ми харесват и не ме привличат неща, които преди са ми харесвали.

Това, което си мислех, че беше най-голямата трагедия в живота ми, се оказа, че доведе до най-хубавото нещо, което се е случило в живота ми – БОГ.

После времето започна да тече някак по-бързо. Стресът все повече отстъпваше на мира в сърцето ми, когато получавах пордената призовка. Докато стигнах до момент, в който даже се забвлявах на заседанията на делото.

Въпреки ремата, въпреки видението, което имах, с които Бог недвусмислено ми беше дал уверение, че ме е избавил, когато дойде денят за произнасяне на присъдите, страх нахлу в сърцето ми. Започнах веднага да се моля и както се молех, започнах да се смея.
Вече знаех изхода от делото.
Отидох в съда, заедно с новия си адвокат, който беше възрастен и не беше много в час, но аз знаех, че така или иначе нищо няма да зависи от него. Всеки път, обаче му говорех за Бог.
Преди произнасяне на присъдите, той ми каза "Хайде да видим сега, този твой Бог, на когото толкова се надяваш, дали ще те отърве!"
"Аз знам, че ще ме отърве!" – казах аз и сама се учудих на увереността си.

И така, на петата година, на първа инстанция – оправдателна присъда.
На шестата година, на втора инстанция, оправдателната присъда – потвърдена.
На седмата година, Върховен съд – делото срещу мен прекратено, поради липса на престъпление.

Служебният адвокат, когото ми бяха назначили, ме попита дали не искам да съдя държавата за неправомерно задържане и пребиваване в ареста.
Спомних си килията без прозорци, дюшека върху циментовия под, прашното одеяло, кофата, вместо тоалетна, циганката на дюшека до мен, която заедно с брат си беше пребила едно момче до смърт за 10 лева. Спомних си ареста в Русе със заразата от краста...


Не, не  исках да съдя държавата. Радвах се че всичко това най-после приключи. Не исках никога вече да се повтори.


Всичко ужасно, което ми се беше случило последните седем години, беше всъщност, израз на Божията милост към мен и ме беше довело до точката във вярата, от която нямаше връщане назад. Аз вече не само вярвах, аз преживявах Бог.

Само стоях и наблюдавах, как Бог нарежда и размества обстоятелства, събития, хора, така че да стане точно това, което Той е поискал да стане.

Съученикът ми, у когото отсядахме понякога, когато ходех на дело в Русе, беше много притеснен за моето религиозно "залитане" и ми каза веднъж  "Не може ли след като ти се реши проблема с делото, пак да си станеш същата, както преди?"
"Не, не може!" – отговорих аз.
Така и не повярва в Бог, въпреки чудото, което се случи пред очите му с победата в делото, въпреки изцелението на дететто му, което Бог извърши, а прогнозите бяха, че няма да преживее шестата си годинка.
Стана представител на Мерцедес в София – голяма работа! Прекалено важен, за да обръща внимание на такива "глупави и смешни" неща, като вяра в Бог...
Отдели се от семейството си и една сутрин го намерили мъртъв. Почина преди да навърши 40 от инфаркт. Също като баща си и майка си. И те не доживяха 40-тата си година. Може би и в неговото семейство също е имало проклятие. А синът му, за когото се молих, когато беше малко момченце със силна астма, сега е жив и здрав.

Божията милост е единственото нещо, което Бог не отказва, когато Му я поискаш.
Аз можех да бъда като моя съученик – горда, важна, арогантна, успешна, по светските стандарти и ... без Бог, без Неговата милост. Можех и да съм мъртва, като него...
Кой би могъл да предположи, че да те затворят в ареста е ВИСША проява на Божията милост!
Защото, как иначе бих могла да разбера, че принципът, който е действал през целия ми живот до тогава, че всичко зависи само от мен, не е абсолютен.
Как иначе щях да разбера, че само Бог е абсолютен?
Всъщност, във всеки момент от живота си можеш да попаднеш в ситуация, където НИЩО не зависи от теб.
Дали тогава ще се сетиш да поискаш милост от Единствения, който може да избавя от безизходни ситуации?

Понякога Божията милост идва до нас замаскирана, като най-голяма трагедия и едва след години успяваме да я видим зад маската и да я оценим.

Благодаря Ти, Господи за Твоята милост!
Благодаря Ти, че ми даде възможност да Те намеря, да се уверя в Твоята сила да избавяш, в Твоята мощ, в Твоята власт над всички ситуации и обстоятелства!
Благодаря Ти, че ми даваш възможността и великта привилегия да Те преживявам.