ХУМАНИЗМЪТ, ДОПЪЛЗЯЛ ДО ХРИСТИЯНСТВОТО

Преди малко споделих една статия, с автор Меган Тейлър, която е разтревожена от себелюбивото християнство.


Мен обаче ме тормози и друго. Тези със себеуважението, себеобичането и себегрижата са ясни. За тях Бог НЕ е център на живота им, а те са си център на живота. Бог е само средство за засилване на гравитацията към центъра – тяхното СЕБЕ.
Тревогата ми е за тези, които казват, че разбират небиблейската основа на себелюбците, но в същото време, повлияни, може би от все по-егоистичната, консуматорска заобикаляща ни среда, започват и те да залитат към същата честота на вълната на хуманизма.
Тревогата ми е за тези, които се смятат за традиционалисти, ортодоксални, дори консервативни. Те си мислят, че като провесят носове, примирявайки се колко лошо е станало положението, са точната противположност на онези със себеуважението и себегрижата, които са толкова положително настроени и толкова положително говорещи, че дори не си признават, като ги боли нещо и все ходят в радост, щастие, благоденствие, здраве, победа и успех.
Дори нямат представа колко много приличат на тях! И знаете ли по какво?
По това, че не разбират комплексната същност на Бога. 

Едните си мислят, че Бог е само любов, другите, си мислят, че Бог е само свят.

Себелюбците канят хората на своя влак към вечността: "Елате при нас, ще имате приятно и комфортно пътуване, в луксозна обстановка, защото Бог е винаги добър, каквото и да направим, както и да грешим, той ни приема и ще ни занесе на ръце, дори да сме заспали в Неговия дом".
Миличките, те дори не разбират, че влакът им се движи в кръг, около тяхното себе и че колкото по бързо се движи влакът им, толкова по-силно действат центробежните сили.

Вторите, които знаят, че християнският живот не е само "Аху-Иху", знаят, че праведните минават през много изпитания в живота си, казват: "Ех, положението е лошо, животът е труден, но добре, че имаме надежда в Исус... И в най-мрачните, тежки и трудни моменти от живота ни, ние знаем, че можем да се доверим на Него. Обаче, сега, трябва да издържим някак си, да устискаме до смъртта, или до Пришествието..."
Те осъзнават святостта на Бога и че сме призвани да се освещаваме в живота и за разлика от веселяците, поне се покайват, когато усетят изобличението на Святия Дух.
Къде бъркат, обаче?
Ами не вярват в собственото си послание – да се доверят на Бог.
Християнският живот се е превърнал в мъка за тях, а служението – в работа с тежък труд, в тежест. Нямат удовлетворение, изгубили са радостта от спасението си, преминали са в режим на оцеляване. Проповедите и свидетелствата им са изгубили страстта и силата, защото са започнали дори да се съмняват в това, което говорят. Забравили са, че не на своите си сили и напъни трябва да разчитат, че Бог ги е снабдил с всичко необходимо за живота, благочестието и служението им.
Ето за тези хора ми е тревогата. За тези, за които животът в Христос е станал рутина, ежедневие, нищо особено, ден да мине, друг да дойде, неделя да мине, друга да дойде.


Това също е хуманизъм. Макар и не толкова крещящ вид, като този на себелюбците, защото фокусът е върху самите хора, а не върху Бог...

      

Не става въпрос само да си препрочитаме Филипяни и да се насилваме да се радваме, дори в изпитанията и в теготите. НЕ!
Става въпрос, да вдигнем глава от себе си, да спрем да се фокусираме само и единствено върху себе си, върху нашите проблеми и да чакаме Бог да ни извежда от тях. Да, има такива моменти, несъмнено. Но нашият фокус, нашият център е самият всемогъщ, всезнаещ, мощен, свят, грижовен, обичащ ни до смърт Господ Исус Христос!
Ние имаме мисия на тази земя, не сме били оправдани и спасени от греха, за да балансираме по острието на бръснача, а да сме инструменти в ръцете на Бога за извършването на Неговата воля на земята, докато Той дойде отново и след това.
Едва, когато обърнем очи към Бога, както се пее в една песен, Неговата светлина ще накара всичките ни грижи и проблеми да избледнеят до такава степен, че ще се чудим, защо сме се тревожили толкова много за толкова дребни за Бога неща. Нима не ни е обещал, че ако търсим ПЪРВО Него и Неговото Царство и Неговата Правда, Той ще ни прибави всичко останало? Не ни ли каза да не се тревожим за ядене, пиене, обличане? Не е ли Той възможно най-добрият работодател, най-справедливият Цар и най-любящият Баща, та да не се погрижи за работниците си, за поданиците си, за децата си?


Едва, когато от опит се научим да разпознаваме Божията воля и да я изпълняваме, едва тогава ще разберем напълно и от личен опит посланието на апостол Павел към Филипяните, едва тогава ще усещаме не само радост, но и удовлетворение от пълноцеено живян живот.


В днешния ден на подновяване на Завета с Бог, в нашата църква изповядахме посвещението си, чрез молитвата на Джон Уесли:

"Аз не принадлежа вече на себе си, а на Теб, Боже.

Използвай ме както намериш за добре и ме постави там, където решиш.

Дай ми да работя за Теб или да почивам за Теб;

Да бъда издигнат за Теб или принизен за Теб;

Нека бъда пълен,
нека бъда празен;
Нека имам всичко,
нека нямам нищо;

Всичко, което имам и съм по своя воля и с цялото си сърце предавам на Теб, за да ме използваш, както намериш за добре. 

И сега, святи и праведни Боже, Отец, Син и Святи Дух, ти си мой и аз съм твой.

И така да бъде!

Заветът, който сключих на земята, нека бъде признат на Небето.

Амин!"

Джон Уесли

Да, Ти си мой, Боже, но и аз съм Твоя.

В НАЧАЛОТО БОГ...

"В началото Бог създаде небесата и земята"
Битие 1:1
"Ние сме същества от земята. Да, ние сме много повече от това и от време на време трябва да ни бъде напомняно това.
Не можем съвсем да разберем съществуването преди времето, и все пак, преди началото на времето, такова, каквото го познаваме, Бог е съществувал – Той ни се е разкрил, като "Аз съм", този, който беше, който е и който ще бъде. Преди да е имало подредена вселена, осигуряваща ни основа за съществуване, Бог е "Аз съм." Той е съществувал преди, отвъд и без нашата създадена вселена. Умовете ни дори не могат да поберат това в неговата цялостност. Ето затова, всяко ново начало, било то на ден, на седмица, на година, или хилядолетие, трябва да започне с Бог. Самият Той е нашето абсолютно създаване, нашето начало."

Това са размислите на автора на статията в сайта Heartlight, по стиха за първия ден на годината – Битие 1:1, които породиха още други размисли за това.

Всичко, което има начало, има и край. 

Всичко в тази вселена, има начало и ще има край. Дори самата вселена, на която Бог постави начало – ще има край. Изобщо, всичко, на което Бог постави начало – времето, пространството и материята ще има край.

Гърците имат две думи за време – кайрос и кронос. Божието време е кронос – последователност от събития, хронология. Не е някаква застинала вечност. Нашето време е кайрос – то зависи от движението на земята около слънцето. То има едни стойности за нас, които сме на земята и, както знаем от Теорията на относителността, може да има съвсем различни стойности в други части на вселената, но е все същия тип време, на което Бог даде началото "В началото". Това е доста объркващо, дори за учените, които прилагат нашите, земни мерки за времето кайрос за цялата необятна вселена и твърдят, че е много стара. А тя е точно толкова стара,колкото е стара земята по нашите, земни мерки за време, колкото е минало от създаването ѝ. Тъй като времето е функция на разстояние и скорост, никой не може да каже с каква скорост Бог е разпънал пространството и колко се е разпънато самото пространство в началото, та то да продължава да се увеличава.

Обаче, още по-интересно е другото време – кронос. В него, Бог вижда нашата вселена в цялостност – от създаването ѝ до края ѝ. Той вижда и знае всичко, което се е случило, което се случва в момента и което ще се случи с нея и в частност с нашата земя и с нас, хората. Когато Бог показва фрагменти от бъдещи събития на своите служители, пророците, това не означава, че абсолютно всичко е точно предопределено за живота на всеки един от нас. Бог се намесва в историята на човечеството, но също така ни е дал свободна воля. Това, Бог да знае какво ще се случи, или какво решение ще вземе един човек за съдбата си, не означава, че Той непременно ще действа според това знание. Разбира се, Бог желае всички да се съберат в Него, разбира се, че ни преследва с любовта, грижата и протекцията Си. Но е оставил на нас свободата на решението, дали да Го следваме, или не. Дали да живеем по Неговата воля, или не. Дали да се възползваме от невероятната привилегия да бъдем осиновени от Него, или не.

Бог прави всичко, за да ни привлече към Себе си, дори, когато знае, че някои ще Го отхвърлят...

И когато бъдат завинаги отделени от него, то ще е единствено поради тяхното желание. Никой не може насила да бъде накаран да обича някого. Дори да обича Бог – любящия, грижовния, защитаващия ни.

Както и никой не може да вини Бог за нещастията си, когато съзнателно излиза от Неговата любов, от кръга на Неговата праведност, грижа и защита.

Защото Бог даде възможност на хората да се примирят с Него, чрез Исус Христос и Неговата жертва на кръста. Бог положи наказанието за нашия бунт и война срещу Него, върху Своя Син, за да можем ние да избегнем полагащото ни се наказание. Въплъщението на Бог в човешко същество беше израз на Божието благоволение към хората. Кръстът беше Божията протегната ръка за спасение от гибел. 

Но да се върнем на нашата вселена, погледната от Божията гледна точка. И по-специално на нашата земя. В началото, когато току-що бяха създадени времето, пространството и материята, (...началото, небесата и земята) тя беше пуста и неустроена, неподредена, Бог започна да я подрежда – направи от хаоса РЕД. Създаде светлината, като физическа субстанция и още тогава постанови времеви мащаб – цикъл от светлина и тъмнина, който ние наричаме денонощие.

Организира пространството, сортира и организира материята, положи началото на саморепродуциращата се органична материя – флора, директно в зрялата ѝ форма. После моделира от вече създадената светлина и другата материя, небесните тела и ги въведе в движение по създадените и постановени от Него закони, така че движението им да е съобразено с времевия еталон – денонощие.

После заповяда съществуването на още по-високо организирана органична материя – фауната

Всичко това, Бог създаде само със Слово, изречено Слово. Но за създаване на човека, имаше съвсем друг подход. И съвсем друг замисъл.  Цялото Творение, беше създадено за човека – времето-кайрос, пространството и материята. А човекът беше създаден по образа и подобието на Бог, за Бог.

Всичко създадено беше твърде добро. И си остана твърде добро, докато тези, за които беше създадено всичкото твърде добро не пожелаха да се еманципират от Създателя си.

После твърде доброто Творение, започна да се влошава, докато в един момент, положението на земята така се влоши, че Бог се намеси с потоп и започна само с 8 човека и с по чифт от животните наново. 

За съжаление, Творението след потопа изглеждаше многократно по-зле, в сравнение с формата му на градина, подредена от самия Бог. Въпреки, че на нас ни изглежда красиво. Всичко е относително, нали?

И за още по-голямо съжаление, положението ще се влоши толкова много, че ще се наложи Бог отново да се намеси и този път ще унищожи почти цялото Творение, този път не с потоп, както е обещал. Дори небесните тела ще отразят случващото се на земята, както са отразявали други важни исторически събития. Като въплащението на Бог в човек, например. Но след това, Бог ще възстанови първоначалното "твърде добро"състояние. Дали завинаги, обаче?

Има твърде добро основание да мислим, че ще е само за хиляда години. И това ще е, не защото толкова държи да възстанови твърде доброто състояние на вселената, а за да даде възможност на всички, които мислят, че проблемът им е политическото управление и условията на живот, да живеят в идеално справедливо общество, при прекрасни природни условия и климат, при отлично здраве – да разберат, че падналата човешка природа е в основата на всичките им нещастия. Тогава дори няма да има противник, който да ги мами и когото да обвинят.

Всичко, което има начало, има и край. 

А каквото е било преди началото, ще бъде и след края – Бог. Но този път Бог ще е взел от старата, временна вселена, която овехтява, като дреха – хората. Но само Неговите, тези, които желаят да бъдат с Него винаги. Които желаят да са там, където е и Той.
Вселената беше направена за човека, а човекът беше направен за Бог. Когато Бог и човекът са заедно, вече няма нужда от старата, временна вселена – тя ще изчезне, ще стане нищо, така, както беше създадена – от нищото.

Целта на Бог със създаването на вселената не беше самата вселена, а хората. 

За тези, които са Негово семейство, Бог прави нова вселена – ново небе и нова земя. Без слънца, луни и звезди, защото вече няма да има време кайрос, което да отмерват, защото вече всички ще са във времето кронос, в съвсем различен вид пространство от старото, триизмерното и в съвсем различна форма на материята, от тази, която познаваме от нашата вселена.

Ще има ли ново начало след твоя край?
Зависи от твоето отношение към Бог, и с Бог.

И кронос и кайрос са времена на Бога.

Благословено ново начало на годината и десетилетието с Бога!

Нека Той да ни води, пази и вдъхновява!