ХУМАНИЗМЪТ, ДОПЪЛЗЯЛ ДО ХРИСТИЯНСТВОТО

Преди малко споделих една статия, с автор Меган Тейлър, която е разтревожена от себелюбивото християнство.


Мен обаче ме тормози и друго. Тези със себеуважението, себеобичането и себегрижата са ясни. За тях Бог НЕ е център на живота им, а те са си център на живота. Бог е само средство за засилване на гравитацията към центъра – тяхното СЕБЕ.
Тревогата ми е за тези, които казват, че разбират небиблейската основа на себелюбците, но в същото време, повлияни, може би от все по-егоистичната, консуматорска заобикаляща ни среда, започват и те да залитат към същата честота на вълната на хуманизма.
Тревогата ми е за тези, които се смятат за традиционалисти, ортодоксални, дори консервативни. Те си мислят, че като провесят носове, примирявайки се колко лошо е станало положението, са точната противположност на онези със себеуважението и себегрижата, които са толкова положително настроени и толкова положително говорещи, че дори не си признават, като ги боли нещо и все ходят в радост, щастие, благоденствие, здраве, победа и успех.
Дори нямат представа колко много приличат на тях! И знаете ли по какво?
По това, че не разбират комплексната същност на Бога. 

Едните си мислят, че Бог е само любов, другите, си мислят, че Бог е само свят.

Себелюбците канят хората на своя влак към вечността: "Елате при нас, ще имате приятно и комфортно пътуване, в луксозна обстановка, защото Бог е винаги добър, каквото и да направим, както и да грешим, той ни приема и ще ни занесе на ръце, дори да сме заспали в Неговия дом".
Миличките, те дори не разбират, че влакът им се движи в кръг, около тяхното себе и че колкото по бързо се движи влакът им, толкова по-силно действат центробежните сили.

Вторите, които знаят, че християнският живот не е само "Аху-Иху", знаят, че праведните минават през много изпитания в живота си, казват: "Ех, положението е лошо, животът е труден, но добре, че имаме надежда в Исус... И в най-мрачните, тежки и трудни моменти от живота ни, ние знаем, че можем да се доверим на Него. Обаче, сега, трябва да издържим някак си, да устискаме до смъртта, или до Пришествието..."
Те осъзнават святостта на Бога и че сме призвани да се освещаваме в живота и за разлика от веселяците, поне се покайват, когато усетят изобличението на Святия Дух.
Къде бъркат, обаче?
Ами не вярват в собственото си послание – да се доверят на Бог.
Християнският живот се е превърнал в мъка за тях, а служението – в работа с тежък труд, в тежест. Нямат удовлетворение, изгубили са радостта от спасението си, преминали са в режим на оцеляване. Проповедите и свидетелствата им са изгубили страстта и силата, защото са започнали дори да се съмняват в това, което говорят. Забравили са, че не на своите си сили и напъни трябва да разчитат, че Бог ги е снабдил с всичко необходимо за живота, благочестието и служението им.
Ето за тези хора ми е тревогата. За тези, за които животът в Христос е станал рутина, ежедневие, нищо особено, ден да мине, друг да дойде, неделя да мине, друга да дойде.


Това също е хуманизъм. Макар и не толкова крещящ вид, като този на себелюбците, защото фокусът е върху самите хора, а не върху Бог...

      

Не става въпрос само да си препрочитаме Филипяни и да се насилваме да се радваме, дори в изпитанията и в теготите. НЕ!
Става въпрос, да вдигнем глава от себе си, да спрем да се фокусираме само и единствено върху себе си, върху нашите проблеми и да чакаме Бог да ни извежда от тях. Да, има такива моменти, несъмнено. Но нашият фокус, нашият център е самият всемогъщ, всезнаещ, мощен, свят, грижовен, обичащ ни до смърт Господ Исус Христос!
Ние имаме мисия на тази земя, не сме били оправдани и спасени от греха, за да балансираме по острието на бръснача, а да сме инструменти в ръцете на Бога за извършването на Неговата воля на земята, докато Той дойде отново и след това.
Едва, когато обърнем очи към Бога, както се пее в една песен, Неговата светлина ще накара всичките ни грижи и проблеми да избледнеят до такава степен, че ще се чудим, защо сме се тревожили толкова много за толкова дребни за Бога неща. Нима не ни е обещал, че ако търсим ПЪРВО Него и Неговото Царство и Неговата Правда, Той ще ни прибави всичко останало? Не ни ли каза да не се тревожим за ядене, пиене, обличане? Не е ли Той възможно най-добрият работодател, най-справедливият Цар и най-любящият Баща, та да не се погрижи за работниците си, за поданиците си, за децата си?


Едва, когато от опит се научим да разпознаваме Божията воля и да я изпълняваме, едва тогава ще разберем напълно и от личен опит посланието на апостол Павел към Филипяните, едва тогава ще усещаме не само радост, но и удовлетворение от пълноцеено живян живот.


В днешния ден на подновяване на Завета с Бог, в нашата църква изповядахме посвещението си, чрез молитвата на Джон Уесли:

"Аз не принадлежа вече на себе си, а на Теб, Боже.

Използвай ме както намериш за добре и ме постави там, където решиш.

Дай ми да работя за Теб или да почивам за Теб;

Да бъда издигнат за Теб или принизен за Теб;

Нека бъда пълен,
нека бъда празен;
Нека имам всичко,
нека нямам нищо;

Всичко, което имам и съм по своя воля и с цялото си сърце предавам на Теб, за да ме използваш, както намериш за добре. 

И сега, святи и праведни Боже, Отец, Син и Святи Дух, ти си мой и аз съм твой.

И така да бъде!

Заветът, който сключих на земята, нека бъде признат на Небето.

Амин!"

Джон Уесли

Да, Ти си мой, Боже, но и аз съм Твоя.